A couple of weeks ago (Davina & Jo)

„Лоурънс“ ..Табелата беше леко избледняла, но се четеше все такак лесно както и навярно е било преди няколко деситилетия. Още с навлиането на града на устните на Джо се разля доволна усмивка. Беше пътувала толкова дълго, че дори и иначе така любимоте й ръмжене на макар и не особено новият пикап беше започнало да я дразни. Античното радио като по чудо работеше, но това не пречеше на измъчения двигател да дава висок израз на своето недоволство и желание най-накрая да бъде оставен да почива в мир на някоя автоморга.  Като цяло градът не беше голям и Харвел бързо се придвижи до центъра. За нейна радост пред очите й изникна табелата на местния мотел и тя без да се бави паркира чудовището си от изгнили ламарини на близкия паркинг. Побърза да изгаси двигателя, защото беше убедена, че макар и тук да беше пълно с антични коли, звукът, който издаваше нейния звяр би могъл да привлече внимание,, а точно в този момент тя не желаеше това.
Измъквайки се бързо от очукания пикап с избледнял червен цвят тя побърза да влезе в мотела и да си вземе стая, но въпреки това не се задържа дълго там, защото беше гладна Продължителното каране си казваше думата и блондинката усещаше умора, но преди всичко искаше да си хапне добре, преди да потъне в блажен сън. Тя нямаше търпение да започне проучването си, но знаеше, че когато човек е отпочинал ще успее да свърши повече отколкото, когато е с уморена глава, затова днес смяташе да си почине добре.
Унесена в мислите си, Харвел стигна до малка и симпатична закусвалня, която привлече вниманието й. Без да се замисли, тя влезе вътре и се огледа. Имаше доста свободни места, но все пак реши да не сяда на някое от сепаретата, а да седне на бара. Сервитьорката беше изключително любезна и поръчката на Джо започна да се изпълнява с учудваща бързина. Почти веднага пред нея се появи чаша кафе и русокоска с желание отпи от живителната течност, преди отново да огледа заведението.

"Ново място, нов живот" Помислих си, когато забелязах табелката на която пишеше "Лаурънс". В този град щях да започна на чисто, но преди това трябваше да намеря и начин да остана жива, като също така и се науча да контролирам способностите си.
Вещиците ме искаха мъртва, а не можех да остана повече в Ню Орлиънс. Бях чувала много неща за Лаурънс и местенцето наистина беше спокойно. Мистериозно и спокойно. Това беше наистина странна комбинация и си нямах представа как ще свикна с това спокойствие. Сякаш се намирах на напълно непознат свят.
Колите, които забелязвах да минават покрай мен бяха от 1967 година. Рядко можеше да се забележи някоя по-стара или някоя от по-нов модел. Сякаш жителите на това местенце се бяха влюбили в колите от 67-ма.
Тръгнах бавно по непознатите за мен улици , но не можех да се лутам ей тека, защото си нямах ни най-малка представа кой ще срещна и какво би могло да се върти из ума му. Малка закусвалня привлече вниманието ми и реших да вляза. Стомахът ми не беше поемал нищо от дванадесет часа и усещах как мога да припадна. Влязох и се огледах. Как можете толкова симпатична закусвалня да няма никакви клиенти или за някои беше прекалено рано, а за други - късно. Нямаше да седя на сепаретата, защото не исках да си имам неприятности, затова се запътих към бара. Седнах до едно русо момиче, което вече отпиваше от кафето си.
- Портокалов сок и палачинки с кленов сироп. - поръчах аз, но при мен нещата се протакаха прекалено бавно. Не обичах да използвам магията за собствена изгода, но в този момент бях готова да направя всичко.
- Извинете госпожице, но бихте ли ми казали къде се намира най-близкият мотел? - попитах възможно най-любезно блондинката до която седях.

Джо отпиваше от кафето си, наслаждавайки се на приятния горчив вкус, който черната парлива течност оставяше в устата й. Тя никога не беше пила със захар, а и като цяло не обичаше сладките неща. След като живота ти е горчив, какъв е смисъла да се опитваш да го подслаждаш по какъвто и да било начин. По добре преглътни горчилката, отколкото да се самозаблуждаваш и да живееш в свой измислен свят.
Закусвалнята продължаваше да е все така празна и спокойна, а Харвел беше изключително доволна от този факт. В този момент имаше нужда само от тишина, а не от тълпа непознати, които да отклоняват мислите й с неудържимият си шум.
Нетърпеливият поглед на госпожицата се впери към кухнята, надявайки се бургерът й скоро да е готов, когато звънчето на входната врата иззвъня и в закусвалнята влезе изключително младо и симпатично момиче и седна на столът до нея. Блондинката не беше в настроение за разговори, затова продължи вглъбено да гледа напред, но въпреки това гласът на момичето я измъкна от мислите й.
- На няколко преки от тук е, но не е от най-луксозните места. Всъщност дори е доста мизерен.- каза сериозно Джо, поглеждайки към непознатата, но въпреки нежеланието си за разговори, но на устните й се разля усмивка, породена от миловидното изражение на момичето.
- Не съм убедена, че точно този мотел е за теб. По-добре потърси нещо друго. Не ми се вярва това да е единственото място за отсядане в града.

Дори и да не беше нещо особено, мотелът щеше да ми е от ползва за няколко дни, а след това щях да се оправя някак си. Ясно си личеше, че на момичето срещу мен не му се говореше много, но като че ли тишината понякога убиваше хубавото настроение.
Защо толкова се бавеха с поръчката ми, а не явно и само с моята. Проследих внимателно погледът на блондинката и гледаше право към кухнята. Малко магия нямаше да е излишна, особено ако и двете умирахме от глад. Но как се предполагаше да направя магия без да бъда хваната и без да пострадам? Не ми се бе налагало да правя фокуси пред съвсем нормални хора и трябваше да внимавам да не ме хванат и евентуално изгорят на клада, както са правели в миналото.
Мина се минутка, ако не и по-малко време и храната беше сервирана. "Най-накрая" помислих си и доволна усмивка се появи на лицето ми.
- И без това ще бъде за кратко. - отвърнах, като едвам се сдържах да не се нахвърля на палачинките.
- Давина Клеър. - усмихнах се и подадох ръка, а със свободната си отпих от сока си.

Раздразнението на Джо се засилваше с всяка изминала минута. Къде по дяволите се бавеше поръчката й. Един бургер можеше да се направи за няколко минути, а тя вече имаше чувството, че чака цяла вечност. С огромно усилие на волята русокоска успя да предотврати поредното изкъркорване на корема й, който вече упорито се бунтуваше и настояваше на своето, а именно да получи нужната си солидна порция храна.
- Приятно ми е, Давина. Джоана Харвел- въпреки раздразненото си настроение, Харвел се опита да запази любезния си тон. Все пак момичето не беше виновно, че е прегладняла, а персонала в кухнята си клатеше краката вместо да си свърши работата.
Съвсем скоро закусвалнята се изпълни с апетитен аромат, предвещаващ скорошното пристигане на раната. Устата на Джо се изпълни със слюнка и тя отново с нетърпение погледна към врата на кухнята, която за нейна радост се отвори и в ръцете на сервитьорката се мъдреше най-големия бургер, който русокоска някога беше виждала, нагласен красиво върху бяла чиния. Харвел не можеше да отдели очи от дълго чаканата храна и в момента, в който чинията се оказа пред нея, тя с нетърпение отхапа. От устните й се откъсна едно доволно "ммм", което трябваше да бъде прието като комплимент към готвача. Русокоска затвори очи и се наслади на невероятния вкус, който изпълни устата й. Бургера беше сочен и вкусен и може би най-доброто нещо, което Джо опитваш в последната една седмица.
След като най-накрая храната беше в обсега й, Харвел можеше да се обърне към момичето и да се усмихне със съвсем неподправена усмивка.
- Какво те води в Лоурънс, Давина. Не ми изглежда като атрактивна туристическа дестинация- Джоана не можеше да скрие, че е любопитна и се надяваше да научи нещо повече за Клеър, но истината беше, че за пръв път от много време блондинката не беше изпълнена със съмнения, а само с добронамерено любопитство.