Catherine Withmoore

CatherineWithmoore || 24 години || Gifted || FC: Olivia Wilde


Дарба: Нужно е само да докосне някой, за да разбере всичко за него - както миналото, така и бъдещето му.

Характер:  Трудно е да се определи характера на Катрин. Тя е затворено момиче, което не се доверява на никого. Не винаги е била такава, но живота я превърна в това, което е сега. Преди малката Уитмур беше общително момиче, което лесно се сприятелява, но сега трудно можете да я наречете такава. Леко срамежлива, предпазлива, мълчалива. Това са думите, които най-точно я описват. Това кара хората да я мислят за скучна, макар, че изобщо не е такава. Тя обича да се забавлява, да купонясва, но трудно се отпуска пред непознати. Да спечелиш доверието й е изключително трудно. Затова и няма приятели. Предпочита да е сама, защото така трудно ще бъде наранена. А и дарбата й я ограничава. За нея това не е подарък, а проклятие. Да знаеш какво ще се случи на всеки един човек във всеки един момент, може лесно да те накара да полудееш. Мистерията на неизвестното е напълно недостижима за нея, което я наранява и кара да се чувства като изрод, а не като обикновена жена.

История:
Предполагаше, че сънува.
Намираше се на тъмно, угнетяващо място — в някакво преддверие. Таванът бе много висок и не се виждаше. Губеше се в сенки. Стените бяха от тъмна, оксидирана стомана. Нагоре се разширяваха. Беше сама, но до слуха й, сякаш от огромно разстояние, долиташе нечий глас. Глас, който й бе познат, думи, които някъде бе чувала и преди. Гласът я плашеше. Стенещ и отчаян, той ехтеше болезнено при сблъсъка с тъмните стени от оксидирана стомана и му напомняше за една птичка, попаднала в неволен плен.  „Цял живот кроиш планове и правиш каквото е по силите ти — стенеше призрачният глас.“
Искаше й се да извика: „Внимавай!“ Искаше й се да предупреди гласа, но беше онемяла. За какво да внимава? Не знаеше. Не можеше да каже със сигурност дори коя е тя самата.
След известно време в коридора сякаш леко се развидели. В началото си помисли, че си въобразява, че й се привижда нещо като сън в съня, ако това е възможно, ала мина време, неизвестно колко, и развиделяването стана твърде явно, за да бъде илюзия. Изобщо цялата тази работа с коридора все по-малко и по-малко заприличваше на сън. Стените се отдръпнаха до такава степен, че едва се виждаха и убитото черно на мрака се проясни до тъжната, мъглива сивота на здрач в топъл и облачен мартенски следобед. Появи се усещане като че съвсем не се намира в коридор, а в стая. Гласовете, които чуваше сега, не ехтяха, а бяха монотонни и бучащи като гласовете на безименни божества, говорещи на забравени езици. Постепенно тези гласове зазвучаваха все по-отчетливо, докато смисълът на онова, което казваха, стана едва ли не разбираем.
Започна да си отваря очите от време на време (или поне си мислеше, че го прави) и действително виждаше собствениците на гласовете: бляскави, призрачни форми, в началото без лица, които ту се движеха из стаята, ту се надвесваха над него. Не й дойде наум, особено в началото, да се опита да ги заговори. Хрумна й, че това може да е някакъв задгробен живот и че тези светли създания са ангели. С течение на времето лицата, подобно на гласовете, взеха да се открояват все по-релефно.
Сънят приключваше. Така или иначе, краят му се виждаше. Стаята вече изглеждаше твърде реална, твърде близка. Гласовете, лицата…
Тя бе готова да влезе в нея. И изведнъж я завладя желанието да й обърне гръб и да побегне — да изчезне завинаги в тъмния коридор. Колкото и да беше лошо, все пак щеше да й бъде по-добре да се върне там, вместо да посрещне мъката, която усещаше, че я очаква тук.
Обърна се и погледна назад. Да, коридорът си беше на място, там където стените на стаята отстъпваха пред оксидирания хром в ъгъла зад един от столовете. Макар светещите хора, които идваха и си отиваха, да не го забелязваха, коридорът си беше там и водеше, както тя вече подозираше, към вечността. Мястото, където бе потънал другият глас, гласът на…
Шофьора на таксито.
Да, сега тя си спомни всичко. Пътуването с такси, шофьора, който бълваше змии и гущери срещу дългата коса на сина си. Сетне насрещните фарове, преградили шосето, по два от всяка страна на бялата линия. Ударът. Никаква болка, макар че с периферията на съзнанието си бе регистрирала как бедрата й връхлитат върху таксиметъра с такава сила, че откъсват апаратчето от конзолата му. После — усещане за студ и влага, последвано от тъмния коридор, и сега това.
Беше 17 април 2010 година. Мистър Старет бе отдавна изписан с препоръката да извървява ежедневно не по-малко от три километра и да избягва богатите на холестерол храни. В другия край на стаята лежеше старец, влязъл в петнадесетия рунд на схватката с вечния шампион тежка категория — рака, и плуваше в дълбоката забрава на морфиновия сън. Иначе нямаше никой. Часът беше три и четвърт. Зеленото око на телевизора не светеше.
— Ето ме и мене — изхриптя Катрин Уитмур на себе си. Немощният й глас я потресе. В стаята нямаше календар и тя не можеше да разбере, че е проспала четири години и половина от живота си.

Около четиридесет минути по-късно в стаята влезе сестрата. Отиде до стареца в другото легло, смени банката от системата му, влезе в банята и се върна със синя пластмасова кана. Поля цветята на стареца. На масичката и перваза на прозореца до него имаше десетина букета и двадесетина отворени и изправени картички с пожелания за оздравяване. Катрин я наблюдаваше как подрежда, без да изпитва желание да опита отново гласа си.
Тя върна каната на мястото й и дойде до нейното легло. „Ще ми оправи възглавниците — помисли тя. За малко очите им се срещнаха, ала в нейните не трепна нищо. — Не знае, че съм будна. Значи и преди съм гледала. За нея това не е странно.“
Сестрата мушна ръка под тила й. Дланта й беше хладна и успокояваща и Катрин внезапно узна, че жената има три деца и че най-малкото й бе почти ослепяло с едното си око на 4 юли миналата година. Нещастен случай с фойерверк. Момчето се казваше Марк.
Тогава по цялото й тяло преминаха хладни тръпки. Какво по дяволите ставаше с нея? От къде успя да разбере това? В какъв изрод се беше превърнала? След, което отново съзнанието й потъна в мрак.

Допълнително:
След изписването си от болницата, Катрин заминава за Лоурънс с надеждата да започне нов живот и да забрави за "дарбата си" и за злощастния инцидент.
Всеки път, когато има видение за някой, припада.
Бисексуална е