Гората....

Едва ли за някой беше изненада, че по това време Дийн се намираше в гората и се занимаваше с разни чудовища. Днес гонеше върколак, с който се разправяше повече от седмица и най-накрая го хвана на тясно. Беше готов да го убие, тъй като действията му дори не подлежаха на коментар. Толкова хора беше убил, че дори нямаше да се замисли, затова беше изкарал пистолета си и спокойно го размяташе. Но може би това не беше най-добрата идея, защото веднага го насочи по посока на шума и за малко да дръпне спусъка, когато осъзна, че никой не го нападаше, а към него просто бягаше едно напълно уплашено момиче.
В първите няколко секунди я гледаше странно, като дори сви устни, опитвайки се да не се засмее, когато тя го заплаши. Изглеждаше доста смешно, като наистина успя да го развесели, но няколко секунди по-късно, страничен шум го откъсна от тази приятна среща. Едва ли писъка й се бе отразил добре на лова му, но щеше да е много по-доволен, ако върколакът бе предпочел да избяга, отколкото да ги последва. Но едва ли можеше да се сдържи, когато в гората имаше нова жертва. Мамка му … нищо не вървеше както трябва.
- Тихо, тихо – повтори й той шепнейки, като нежно опря показалец на меките й устни – Здравей, аз съм Дийн – реши да се представи, за да не го помисли за някой ненормалник – Ловувам тук, но когато тръгнах към колата, ми се стори че чух вълк – Добре, това звучеше правдоподобно и макар че държеше пистолет, вместо пушка, винаги можеше да се оправдае, че просто това е имал под ръка и го е извадил, за да се защити – Искам много бавно и тихо да тръгнем натам – предложи, като посочи пътя към колата си, надявайки се че нямаше да я изплаши. Сега не беше добър момент да тича из гората, за да гони изплашено момиче, опитвайки се да го защити от върколак.

Изненада се от това, че веднага се съгласи, без да зададе какъвто и да е въпрос или да изкоментира оръжието му. Майк думата вълк наистина й беше взела страха, но и в този момент май това беше най-доброто. Животното можеше все някак да се изплаши, но чудовища като това бяха прекалено опасни. Подвластни на луната, те въобще не можеха да се контролират и макар да приличаха на хора, нямаха нищо общо с тези същества. Бяха безмилостни и безразсъдни, което не беше никак добре за момичето до него, но за щастие тази вечер си имаше лична охрана.
- Не много? – каза той някак несигурно – надявам се …
Нямаше и представа за колко време беше стигнал тук, тъй като адреналина го поглъщаше изцяло, когато гонеше нещо. Но сега, ходейки така бавно и притеснението за момичето щеше да направи пътя дори по-дълъг, отколкото беше. Ако имаха късмет, в близките десет минути щяха да излязат от тук и да се отдалечат възможно най-бързо от гората. Дийн вече не се притесняваше толкова за проваления лов, колкото за живота на Ивон. Вярно, че за сметка на нея, някой друг можеше да пострада, но сърце не му даваше да остави това нежно момиче на произвола на съдбата, за да хукне след върколака.
- Не се отдалечавай – скара й се той, когато усети, че разстоянието между тях стана прекалено голямо и веднага я хвана за ръката, придърпвайки я към себе си.
Не му беше много лесно да бърза, тъй като вървеше на зад, но все още го усещаше някъде след тях. Беше сигурен, че ги дебнеше, подобни същества не се отказваха. А когато видя тъмната движеща се фигура, просто вдигна пистолета и стреля два пъти, за жалост без успех. Май с това единствено успя да стресне момичето, като за капак я задърпа към колата, карайки я да бяга. Дано поне да си беше обула нещо удобно.

Късмета най-накрая им се усмихна и по някаква случайност успяха да излязат здрави от гората или поне той. Красавицата имаше някоя друга бойна рана, но по преценка на Дийн, щеше да издържи докато стигнат града. Никак не му се рискуваше да губят време, за да я преглежда сега, макар че наистина се притесняваше за нея. И все пак една рана като тази си беше направо драскотина в сравнение с това, че ако върколака ги настигнеше, можеше да остане без сърце … да не говорим, че ако останеше жива, след видяното щеше да има сериозна нужда от терапия. А за разлика от вълкът, това нещо съвсем не се притесняваше да излезе навън.
- Хайде, не се отказвай сега – каза той с усмивка, опитвайки се да я амбицира, като постоянно се оглеждаше – За нищо не си виновна – продължи той успокоително, като усмивката му стана някак … закачлива при последните му думи – Ако стигнем бързо до колата, ще те изведа на среща.
Въпреки, че изключително много ценеше външния си вид и се стараеше да го поддържа, Дийн не беше чак толкова надут. Просто се опитваше да я развесели, може би да я разсмее, но общо взето да направи нещо, за да я разсее от раната и това, от което бягаха. Искаше да мисли единствено за колата, която вече се виждаше и беше на не повече от две минути бързо ходене. Стигнеха ли я, вече всичко щеше да е наред, макар че и тук нещата бяха доста по-добре, отколкото между дърветата. Ловецът имаше пълна видимост, но може би проблема беше в това, че и тя нямаше как да не види случилото се. Та както казахме … колата беше най-добрия им шанс.

Изненада се на думите й, затова отклони погледа си на страни, тъй като не искаше тя да види онази самодоволна усмивка. Не целеше да я сваля или нещо такова, но момичето си беше хубаво и сега, когато всъщност прие, той самия се почувства изключително добре. Рядко имаше подобен късмет, когато ловуваше, но все пак трябваше да излезе нещо хубаво от цялата тази вечер. Но имаха време да мислят за това, така че щом стигнаха до колата, Дийн я остави да си почине за секунда, докато търсеше ключовете си. За момент се притесни, че ги е изтървал някъде в гората, но се оказа, че просто параноята го гонеше.
Нямаше време да се държи като джентълмен, затова я остави сама да влезе, но първото нещо, което направи, след като заключи колата, бе да се погрижи за нея. Светна лампата над тях, като се приближи и много внимателно отмести скъсаната част от блузата й. Имаше кръв и то не малко, но след един бърз преглед, д-р Уинчестър установи, че раната наистина беше повърхностна и нямаше опасност. Голям късмет извади, че се блъсна в него, а не в другия им тичащ из гората „приятел”.
- Всичко е наред – каза вече спокойно, като вдигна поглед към очите й и се усмихна нежно – След няколко дни ще си като нова и ще те заведа в някой изискан ресторант – а защо не – А сега ще те заведем до болницата.
Можеше и сам да се погрижи за нея, но все пак се беше представил за ловец, едва ли щеше да се довери на лекарските му умения. А и не беше много сигурен дали беше добра идея да остава с нея, преди да си е свършил работата. Не искаше да я прави мишена, само защото беше покрай нея. Затова запали колата и без да се съобразява с ограничението на скоростта, потегли към града.

Видя как веднага се притесни само при споменаването на болницата и въпреки, че си личеше, че имаше и нещо повече, той просто се съгласи, без да пита. Самия той бе прекарал доста време по такива места и наистина ги мразеше, да не говорим колко права беше за храната – там нямаше никакъв пай. Но той не обърна чак толкова голямо внимание на храната, за която говореше, а на самото й предложение. Не беше типично момиче като нея да го кани у тях, но не можеше да каже, че ще му е за първи път. Не веднъж бе посещавал домовете на непознати красавици и не възнамеряваше да отказва този път.
- Добре – съгласи се той, без дори да се замисли – Но първо ще ми дадеш да си погрижа за раната! – каза все пак строго, тъй като не искаше да я оставя просто така. Нищо не му костваше да я почисти и превърже.
Но и ако трябваше да сме честни и храната нямаше да откаже. Рядко ядеше нещо различно от бургер или някоя друга пакетирана глупост, но при подобен живот най-малко се притесняваше за здравето на храносмилателната си система. Имаше далеч по-неприятни начини да умре и сигурно нямаше да доживее някой от органите му да откаже, защото прекалява с боклуците. С две думи не го интересуваше толкова храната, колкото готвачката. А тези закачливи усмивки и погледи, които й хвърляше по време на пътя го показваха.
- На къде сме? – попита той, когато най-накрая навлязоха в града и си позволи да намали скоростта.