The quiet scares me, cause it screams the truth [Mary & Jo]

Вече няколко седмици в Лоурънс, но за жалост без никакъв резултат. Джо вече беше започнала да се отчайва. Единствената информация, до която успя да се добере за убиеца на баща й, идваше от демона, който срещна преди няколко дни. Червенокоската й беше разказала доста подробно за мъките, в които е умрял Бил Харвел, но Джо знаеше, че всички демони лъжат. Не беше повярвала и на една дума. Все пак не беше толкова лековерна колкото червенокосата си мислеше. С радост щеше да изтрие самодоволната усмивка от лицето й, но за жалост демонката се оказа по-силна от нея и успя да се измъкне безнаказано, но блондинката вече я беше добавила в списъка на съществата,които ще преследва до гроб.
Пълната безнадежност на ситуацията, започваше все повече да дразни Джо, а еднообразното й ежедневие в тъпия мотел я докарваше до лудост, затова просто излезе навън. Пое по една от уличките и си пое дълбоко въздух. Времето беше приятно и скоро свежия влажен въздух започна да връща увереността на Харвел.
Незнайно как скоро блондинката се озова пред порутена къща, някога с бял цвят може би, която й се стори позната, но от къде си нямаше никаква идея. Трябваше й известно време и доста усърдно ровене в паметта докато случайно изскочи блед спомен. Веднъж беше минава от тук с Уинчестърови и Дийн й беше споменал, че това е старата им къща. Странно как по дяволите се озова тук. Джо не можеше да си отговори. Може би къщата имаше някаква хипнотизираща сила, защото и друга жена беше застанала на улицата и се беше вгледала в порутената постройка. Любопитството на русокоска надделя и тя се доближи до симпатичната непозната.
- Здравей - Джо се усмихна приятелски в отговор на поздрава на непознатата. Жената изглеждаше може би с една или две години по възрастна от Джо, но в очите й се криеше неподправена тъга. Тъга сякаш причинена от мястото, на което се намираха. Тъга излязла на яве при вида на тази изоставена къща.
- Някога това е било красив дом- отбеляза Харвел, вглеждайки се отново в къщата.

Тъгата в гласа на непознатата беше осезаем. Дори и най-коравосърдечното сърце би посърнало след като чуеше печалните думи. И все пак Джо реши да остане нащрек. Колкото и истинска да беше емоцията в гласа на жената, инстинктът на ловец на Харвел не й позволяваше да се поддаде на състраданието. Пред нея можеше да стои абсолютно всичко, макар и перфектно да наподобява човек. Съмнението винаги пазеше малката блондинка и затова тя се остави то да я ръководи и сега.
- Да - кимна утвърдително Джо. Всъщност познаваше Уинчестър може би повече от добре, отколкото някой друг, но непознатата нямаше нужда да знае за това.- Чувала съм историята милион пъти. Майка ми я е разказвала още когато бях дете. Ужасна трагедия. Горкото семейство. Този нелеп пожар ги е съсипал.
Лъжата излезе с лекота от устата на Харвел. Тя беше свикнала да лъже. Не беше хубаво, но беше част от живота й и вече дори не и правеше впечатление, че изрича повече неистини отколкото искрени слова. Все пак това беше част от работата й. От малка беше научена, че ловците не трябва да изричат дори истинските си мисли, да не говорим за инфомацията, която знаеха.
- От къде ги познаваш- гласът на Джо не издаваше нищо повече от обикновено любопитство, но истината беше, че блондинката се надяваше да научи много повече.

Слушайки думите на непознатата в главата на Джо веднага светна предупредителна лампичка. "Приятелка на Мери". Момичето изглеждаше прекалено младо за приятелка на майката на Дийн и Сам. Джо не й даваше повече от двадесет и една-две години. А ако госпожа Уинчестър беше жива сега щеше да е на около 50. Самия Сам беше едва на 26. Нямаше никаква възможност двете с Мери да са се познавали пък дори и да бъдат приятелки преди още госпожа Уинчестър да се премести в Лоурънс. Това просто беше невъзможно.
- Приятелки? Аз мислех, че госпожата е била доста възрастна. Доколкото знам синовете й са вече големи мъже- блондинката изрече думите си някак разсеяно, но погледа й не се откъсваше от лицето на непознатата. Беше нащрек, но все пак знаеше каква реакция да очаква. Хората винаги се панираха, когато ги хванеха в лъжа, а Джо нямаше как да не се усети за неистината в думите на жената, при положението, че лъжата беше съвсем необмислена и толкова очеизвадна.
Харвел се усмихна на ум. Инстинкта й не я подведе отново, затова и винаги предпочиташе да се довери на него отколкото на емоциите и чувствата си. Ако се беше поддала на състраданието, което изпита, кой знае какви проблеми щеше да докара на Дийн. На него и без това не му беше лесно откакто Сам премина на тъмната страна, както често казват по между си. Не му трябваха и други неприятности. Дали това не беше поредния съгледвач на Сам? Не беше изключено, макар и русокоска да не виждаше смисъл в желанието на двамата братя да се унищожат един друг. Все пак бяха една кръв, въпреки че Сам не го осъзнаваше и да не заслужаваше усилията, които Дийн полагаше за да върне малкото си братче.

Историята започваше да придобива малко повече смисъл. Кейт? Съзнанието на Джо се опитваше да изрови от паметта си нещо, което да е чувала за някой от Уинчстъровия род д това ме, но всичко беше безуспешно. Доколкото русокоска знаеше семейството се състоеше само от Джон, Дийн и Сам. И покойната Мери разбира се. Но за жалост единствения станал жив представител на рода или поне все още борещ се за доброто,беше само Дийн.
Харвел се вгледа настоятелно в блондинката, която назова себе си Кейт. Силно вероятно беше момичето да се окаже пълна лъжкиня. Джо изобщо не изключваше този факт. Но нещо в очите на Кейт толкова много й напомняше на Дийн. Нямаше съмнение, че тези отака омайни очи могат да принадлежат само и единствено на един Уинчестър или на някой наистина близък техен роднина.
- Кейт? Да не би да си Кампел?- Джо сама разбираше,че по този начин дава прекалено много информация на непознатата, но от друга страна дълбоко в сърцето си знаеше, че тази жена е свърза по някакъв начин с Дийн и трябваше на всяка страна да разбере по какъв. Инстинкта й на ловец не изключваше и възможността Кейт да се е превърнала просто в приемник на някоя гадина от Ада, но това можеше лесно да е провери и Харвел нямаше намерение да губи време. Тя бръкна в джоба на якето си и извади малката манерка с гравиран кръст, която носеше винаги с нея. Това беше една от малкото останали й вещи от баща й затова тя никога не се разделяше с нея. Джо я подаде рязко към новата си позната, а очите й се впиха в лицето на блондинката.
- Ако наистина си Кампел, трябва да знаеш процедурата. А след това може да поговорим наистина спокойно. - думите на Джоана бяха сурови, но ако Кейт беше наистина тази, за която се представя не би трябвало да има проблем. Все пак сигурността беше нещото, което прави един ловец наистина добър. Или поне нещото, което може да му опази живота.