Middle of Nowhere [ Winchesters ]

Отворих очи и около мен беше светло. Не усещах болка, нито чувах ужасяващи писъци. Огледах се наоколо и забелязах, че лежа по средата на запустяло поле. Изправих се бавно и се огледах наоколо. Нямаше нищо и никого. Все още не можех да асимилирам какво се случва. Дали беше възможно да сънуваш в Ада? За толкова години не ми се беше случвало, но явно след толкова дълъг престои започваш да халюцинираш. Имаше и друг вариант. Може би са измислили нов начин на мъчение - да те накарат да си мислиш, че си на Земята и след това да те закачат отново на така "удобните" куки.
Реших да се разходя наоколо и без това сигурно този мираж нямаше да продължи дълго. Имаше и минамална възможност да не съм вече в Ада, но това беше дори по - невъзможно и от това, което виждах. Реших да се опитам да намеря Сам и Дийн. Не знаех от къде да започна за това реших да отида до Лоуренс, Канзас. Може би щяха да са там, а ако не щях да измисля нещо.
След доста път стигнах до едно шосе. Единственото, за което се молех е по - бързо да мине някоя кола, защото не мислех, че ще издържа дълго. Бях много жадна и гладна, но нямаше от къде да взема дори вода. Стори ми се, че чаках цял век, а сигурно съм чакала 10 минути, но вече отодавна бях загубила представа за времето. Най - накрая в далечината се появи кола и за мое щастие, когато спря човекът се съгласи да ме закара и ми даде вода.
Не след дълго вече бях в Лорънс. Сега оставаше само да намеря къщата. Надявах се да не съм забравила къде е. За щастие спомените от съзнателният ми живот бяха прекалено скъпи за мен, именно те ми помагаха да оцелея и да издържа на всичките мъчения. Стигнах до къщата, но тя изглеждаше зловещо пуста. Сигурно са напуснали къщата веднага след като Азазел ни "посети". Бих дала всичко само и само да ги видя преди всичко това до изчезне и отново да се озова в дебрите на червеното царство, което щеше да изпепели щастието от този миг за секунди.
Проверих къщата и наистина беше пуста. Нямаше следи от момчетата. Реших да намина до гроба си, така и така бях тук. Гробът беше доста запазен. Дали Сам и Дийн често идваха тук? Дали им липсвах? Сам сигурно не ме помни.. Предполагам това е цената за това да имаш семейство и да си ловец. Ако не беше Азазел сега още щяхме да сме едно цяло и щастливо семейство. Това право ни бе отнето много отодавна, когато Азазел уби цялото ми семейство и не ми остави друг избор. Не можех да оставя Джон да умре. Обичах го прекалено много. Нямаше да мога да оцелея без него. Бях дочула, че Сам е кралят на Ада, но всичко в мен крещеше, че това е лъжа. След всичко, което трябваше да преживее семейството ни сега Сам се беше превърнал в един от нашите врагове, но ако наистина бях се завърнала от подземното царство щях да дам живота си отново, за да поправя това. Бях се замислила, когато чух тихи стъпки идващи зад мен...

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Подпрял се на надгробната плоча, Дийн потропваше нервно с крак, като за пореден път разтърка грубо очите си, опитвайки да прикрие огромната болка. Беше там още от преди изгрев слънце и започваше да се обезнадеждава, макар и всичко това да му бе изглеждало прекалено нереално. Не можеше да рискува, не искаше да пропусне този момент, ако наистина се случеше, а и все още се надяваше, че в каквото и да се бе превърнал Сам, никога не би си направил подобна шега с него. Семейството беше преди всичко и имаше времена, когато двамата споделяха това мнение.
Светлокосият усети, как тялото му отново започна да се поддава на нуждата от сън. Не можеше да чака, цяла вечер беше карал, надявайки се да я види точно тук. И той се беше връщал от Ада, като излезе от собствения си гроб, затова гробището в родния му град беше единствената му надежда. И все пак едно кафе нямаше да му се отрази зле, затова напусна поста си за две минути, но когато се върна, съжали. Нещо се беше случило, докато го нямаше, но все така здравия гроб го караше да гледа скептично на нещата. Въпреки това се приближи бавно към русокосата, сякаш за да се убеди, дали наистина беше тя, но с всяка следващата крачка, погледа му се замъгляваше все повече от напиращите в очите му сълзи.
И точно в този момент, Мери се обърна към него, очевидно усетила го, но май нито един от двамата не очакваше да види това, което беше пред тях. Погледа на Дийн издаде колко объркан и наранен беше. Това не беше майка му … не можеше да го приеме. Беше виждал това нежно лице, но все още очакваше онази любяща майка, която бе видял преди 26 години. Мозъкът му отхвърли истината, болката накара сълзите да се стекът от очите му, а ужасяващата мисъл за тази ужасна шега го изплаши и накара да отстъпи назад. Въпреки това той веднага посегна към ножа си, сякаш се бе превърнало в някакъв тик, като го изкара и отбранително насочи към момичето.

Когато се обърнах видях строен и красив мъж да седи срещу мен с очи пълни със сълзи. Тази картина малко ме обърка и не знаех какво да правя. Той се взираше в мен сякаш аз бях последната отломка от разрушен кораб сред безкраен океан. Въпреки че човекът срещу мен беше напълно непознат усещах някаква странна привързаност. Може би беше, защото беше един от първите хора, които среща на Земята или по - точно в този странен сън. Докато отново потъвах в мисли усетих някакво рязко движение с периферното си зрение. Вдигнах поглед и видях мъжът срещу мен да размахва нож. Ножът беше насочен срещу мен, а в очите му се четеше болка и враждебност. Това ме слиса още повече и аз дори не можех да помръдна. Не знаех как да реагирам или какво да кажа. Мислите ми се мятаха като мръсно бельо в пералня. Вече си мислех, че дори и да съм имала късмета да не е сън човекът срещу мен ще ме убие преди да съм успяла да намеря децата си. В този момент ме застигна мисълта, че може да е минало прекалено много време и да не са живи, но побързах да се отърся от тази мисъл и вперих поглед в човекът срещу мен.
- Може ли да започнем срещата ни без размахване на ножове? Нямам намерения да умирам точно сега.
"Ако изобщо съм жива." добавих наум. В момента бръщолевех пълни глупости, но не бях в настроение да се отбранявам, нито да влизам в конфликти. Просто исках да намеря децата си.. Дори не знаех как изглеждат, нито къде са и как са. Що за майка не би познавала децата си? При мисълта за малките ми момченца очите ми се насълзиха и се изпълних с ярост към целия свят, че това трябваше да се случи и че нещата се развиха по този начин.

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Дийн се беше вцепенил, отдавна не се беше чувствал така нерешителен. До сега щеше да е нападнал при всеки подобен случай, но гледайки това красиво лице, просто не можеше да помръдне. Но въпреки всичко не повярва на сълзите в очите й. Опита се да се отърси от шока, като си припомни колко коварни бяха демоните и как обичаха да си играят. Руби … тя беше най-добрия пример, който Уинчестър никога нямаше да забрави. Успя да изиграе всеки от тях, но той нямаше да допусне тази пред него да го направи. Но все пак щеше да й даде секунда, преди да я върне там, от където беше дошла.
- Добре – каза през зъби той, опитвайки се да прикрие слабостта в тона си, като вече успяваше да се съвземе – Ще направим един малък тест – бавно посегна със свободната си ръка към вътрешния джоб на якето си, тъй като не искаше да я изплаши … макар че и цял живот щеше да гони демона, посмял да опозори паметта на майка му – Ако всичко мине наред, ножа отива на земята – каза пренебрежително той, като извади малката манерка във формата на богородица, тъй като наистина не очакваше теста да премине успешно – Ако ли не … се съмнявам, че ще успея да изпълня молбата ти.
След като обясни правилата на малката им „игра”, решен да разобличи демона, Дийн отвъртя капачката с палец и напръска момичето в лицето. Та можете да си представите каква изненада се изписа на неговото, когато нищо не се случи. Сълзите отново тръгнаха, все по-бързо надолу, като ръцете му се разтрепереха и пуснаха всичко на земята. Без да мисли повече светлокосия се отдаде на емоциите си, като с две крачки елиминира разстоянието между тях и прегърна момичето. Зарови лице в меката й коса, като си позволи един кратък момент на слабост, но без страх … така както трябваше да се чувства едно момче в прегръдката на майка си.

Мъжът срещу мен беше вглъбен в мисли. Все още не осъзнавах какво толкова съм направила. Явно беше твърдо решен да ме убие, защото не изпускаше ножа от здравата си хватка. Миг по - късно започна да бръщолеви за някакви "игрички" през зъби. Вече започна да ме неривра. Това явно беше някакъв извратен кошмар на Ада. Когато извади манерката ми стана ясно за какво беше целия този маскарад.
- Ловец - промърморих аз и извъртях очи. Този явно беше доста параноичен щом заливаше всеки срещнат със светена вода без нищо да му е направил.
След като се увере, че не съм адско изчадие, в което дори аз не бях сигурна, ръцете му се разтрепериха и ножът и малката манерка паднаха на земята. Сълзи се лееха по лицето на така близкия непознат, а в очите му блещукаше надежда и радост. С невероятна бързина разстоянието мужду нас изчезна и той се потопи в прегръдките ми. Отне ми време да разбера какво става, но не можех да не се досетя. Сега странното топло чувство се избистри и разбрах, че това е моето момченце. По начина на прегръдката му веднага познах кой от двамата е. Погледът ми се разфокусира и ме побиха тръпки. Може би в този момент цялата треперех, но не ми пукаше. В прегръдките си държах най - голямото съкровище на света. С треперещ глас пророних "Дийн.." и обвих ръцете си още по - силно около него.

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Да чуе името си го изненада още повече. От първоначалната й реакция бе убеден, че със сигурност щеше да му се наложи да й обяснява какво се случва, а тя да го гледа скептично, точно както и онзи път, когато се върна в миналото и започна да й обяснява, че е неин син. Но за него това беше истинска майчина любов – такава каквато не можеше да се заличи с годините, затова си позволи да я подържи в прегръдките си още малко. Въпреки всичко не искаше да я задуши, затова в един момент му се наложи да я пусне, като не можа да се отдалечи, а просто остана все така близо до нея, усмихвайки се пред сълзи.
- Здравей … мамо – опита се да сдържи обръщението, тъй като не искаше да звучи като някое уплашено десет годишно момче, но просто не успя. Нищо не можеше да му достави толкова голямо удоволствие, колкото да изрича тази дума.
Продължи просто да я гледа и да се усмихва, когато най-накрая осъзна колко глупав беше. Та тя бе само по нощница, онази красива бяла нощница, когато … не, нямаше смисъл да мисли за това, защото най-накрая нещата се наредиха. За жалост други отидоха към по-лошо, но за пръв път Дийн щеше да обърне внимание на щастието и да загърби за момент проблемите си. Затова побърза да свали коженото си яке, като внимателно го наметна на раменете й, прикривайки раздърпаната нощница.

Не исках да го пускам. Този момент щеше да остане завинаги в сърцето ми и в съзнанието ми. Толокова много време мина откакто не го бях прегръщала. Въпреки че вече беше порастнал той винаги щеше да си остане моето малко момченце. Грижовният и малък Дийн. Дори и на 4 още тогава беше с оформен характер и се грижеше за всички, по свой, детски начин. Дори и да не исках той все пак се отдели от прегръдката, но все пак нямаше как да останем прегърнати завинаги.
Когато ми каза "мамо", топлина обгърна сърцето ми. Не бях чувала това обръщение от сякаш векове и докато бях в Ада всеки ден си мечтаех да го чуя отново. Мечтаех да ги държа в прегръдките си, да чуя смехът ми, да ги видя щастливи и безгрижни. Взирахме се един в друг с мокри страни и напиращи сълзи. Думите бяха малко да се опише този момент между майка и син отодавна изгубени. Нито думи, нито жестове можеха да изразят любовта и радостта ми в този момент. Въпреки че не исках да развалям този момент нямаше как да не попитам.
- Дийн какво точно се случва в момента и защо Сами го няма?
Беше ме страх от отговора, но трябваше да знам. Имаше прекалено много въпроси без отговори. Беше ме страх да попитам и за Джон. Неизречени въпроси, неизречени желания, неизречени молби. Дали имаше време за всички тях? Или всичко беше просто мираж. Протегнах ръка и нежно изтрих сълзите от лицето на малкото ми моченце. Можех да го докосна, да го усетя. Беше истински, тук до мен. Но как? Беше ме страх да чуя отговора, но въпросът вече беше зададен. Сякаш въздухът натежаваше и заплашваше да ме задуши. Безброй страхове разкъзсваха изтерзаната душа на една майка.

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Сега като се замисли, не помнеше някога да е бил толкова щастлив, затова като пълен егоист, за пръв път щеше да откаже да й отговори и да се наслади на момента, докато още можеше. Рано или късно всичко щеше да свърши и истината щеше да излезе наяве, но толкова лошо ли беше, че той предпочиташе да я излъже и всичко да остане за по-късно. Но някак сърце не му даде да я погледне в очите, неговата така прекрасна майка и да й каже нещо, което не беше вярно. Може би щеше да й спести болката, но все някога щеше да й дойде времето и най-вероятно щеше да е още по-силна.
- Не сега – каза строго той, на фона на всичко останало, като се надяваше да затвори темата поне за близките час два.
Той също имаше въпроси … въпроси, на които тя едва ли щеше да иска да отговаря, неща за които може би не желаеше да се сеща. Затова се и надяваше да го разбере, но ако не тя, то кой друг. Но той също беше загрижен за нея, затова без да й казвам или да й дава знак, просто я прегърна през раменете, като я насочи към изхода на гробищния парк. Нямаше причина да седят там, а имаше поне хиляда такива да се махнат. Затова Дийн тръгна към импалата, като вървеше бързо. Нямаше търпение да се махне от това толкова потискащо място.
- Гладна ли си? – започна той притеснително, като стигнаха до колата и джентълменски й отвори вратата на мястото до шофьора – Изморена? – продължи да я засипва с въпросите си, още преди да е успяла да отговори на първия – Наблизо има мотел, може да хапнеш и да се починеш, докато аз отида да ти взема някакви дрехи.

Строгият му тон ми прозвуча като аварийна аларма, която съобщаваше, че нещо не е наред. Това ме накара да започна да мисля трезво и да се запитам как по дяволите ще бъде там точно когато аз отида и то когато по някаква случайност не съм в Ада? Това веднага ме наведе на мисълта, че е сключил сделка, което ме накара да изтръпна от страх до мозъка на костите си. При спомените за това как аз отидах там долу и за разказите на другите за церберите ме побиваха тръпки. Нямаше да позволя на децата си да преживеят същото и то заради мен. Всичко това напираше да излезе на вън и бях на ръба да започна да разпитвам като обезумяла, но си наложих да остана спокойна.
Докато се усетя вече бяхме стигнали до колата и Дийн ме разпитваше някакви въпроси, които едва стигаха до мен. Напрегнах се да се съсредоточа върху това, което ми говори Дийн и да поддържам лежерна усмивка на лицето си.
- Не, благодаря не съм гладна. - И как можех да бъда след всички тези мисли, които ме разяждаха отвътре. добавих наум. - Звучи като добра идея. Сам там ли ще ни чака?

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Очевидно нямаше да успее да се измъкне и макар да не му се говореше за случилото се, Мери едва ли щеше да се откаже. Познаваше тази черта, като колкото и неприятно да му бе да го признае, точно в момента му напомняше за Сам. Но дори и той не можеше да се успокои, когато беше в невидение и се притесняваше за семейството си. А как преодоля всичко това със Сам – отдавна спря да го има за свой брат. Отдръпна се от него, още когато разбра, че пие кръв, а всичко останало му дойде в повече. Най-близкия му човек се превърна в най-големия му враг и дори това, че във вените им течеше една кръв, не можеше да заличи този факт.
Не можеше да я гледа в очите и да й каже истината. Самия той бе все още подвластен на болката, затова просто погледна настрани, отбягвайки погледа й, като просто поклати отрицателно глава. Знаеше, че щеше да предизвика куп други въпроси и за момент си помисли дали да не й каже, че е умрял. Надяваше се ако не друго, то поне да й спести опитите да му помогне, защото Дийн вече се бе убедил, че това е невъзможно. Не искаше отново да я загуби, не и заради някаква нереална мечта. Те никога нямаше да са едно цяло щастливо семейство.
Продължаваше да избягва погледа й, като затвори вратата и бързо отиде на мястото си. Все така мълчаливо запали колата, тъй като едва ли щеше да успее да я разсее с друг не толкова важен разговор. Поне радиото ги отърва от неловката тишина.

При споменаването на Сам, Дийн отново изцяло се промени. Усмивката му замръзна и лицето му се помрачи. Нещо наистина не беше наред. Лошото предчувствие в мен се засилваше с всяка изминала секунда. Сам беше в опасност. Не можех да чакам, но и не исках да причинявам болка на Дийн. Ако Сам беше в опасност той щеше да е някъде там и да го търси, а не да седи тук с мен. Сигурна съм, че би преобърнал света за своя малък брат. С отрицателното поклащане не главата си уби и последната ми надежда. Всякаш парченце от сърцето ми се откъсна. Дийн ме "чакаше" на гробищата, Сами го нямаше никъде.. Не ми харесваше как изглежда това. Дийн се качи в колата и пусна радиото, все така безмълвен.
- Да не би Сам да е направил сделка с демон и затова да го няма. Да не би да не са му дали никакво време... - задавих се в мъките си. Просто не можех да продължа изречението. Болката ме изяждаше. Затаих дъх и очакавах отчаяният ми шепот да достигне до Дийн. Отчаяният шепот на една майка, чието сърце кървеше. Всички сетива в мен бяха обострени и с нетърпение чакаха да чуят отговорът. Отговорът, който съдържаше присъдата за един човешки живот.

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Не можеше да пренебрегне факта, че Мери се разкъсваше отвътре, чакайки той най-накрая да й отговори. Май беше време отново да пренебрегне собственото си щастие, но можеше ли да е щастлив, като я гледаше така? Усещаше болката й и макар да не искаше да изрича нищо от случилото се, щеше да му се наложи да й каже поне най-важното. Затова отново завъртя ключа, като изключи двигателя и се обърна колкото можа към нея. Нежно докосна ръката й със своята, като с палец я погали, но този път дори и не се опита да се усмихне. Беше излишно да захаросва нещата.
- Сам избра друг път – започна колебливо той, като внимателно подбираше думите си – Пожела да си тръгне и не желае да се върне! – или накратко казано „не го търси” – Опитах се да го вразумя, но всеки сам взима решения за своя живот. Мамо … обичам го и съм сигурен, че ти не си спирала да го обичаш, но трябва да го оставиш. Той се отказа от нас и не желае вече да е част от семейството ни.
Едва успяваше да говори, като гърдите му се свиваха все повече след всяка дума. Но беше достатъчно убедителен и макар да й отнемаше правото на избор, щеше да направи всичко възможно, за да не се срещнат никога. Нямаше да позволи на Сам да развали още едно от най-прекрасните неща на земята му, имайки се предвид, че и първият път тя бе умряла заради него. И все пак щеше да е много по-различно да умре от неговата ръка или под негова команда.

Дийн ме погледна колебливо. Явно усещаше терзанията ми, така както аз усещах болката когато говореше за брат си. Знаех, че му причинявам болка, но трябваше да знам къде е Сам. Той спря колата и се обърна към мен, нежно галейки ръката ми. Този жест не ми хареса. Това беше нещо като жест на лошите новини. Лицето му беше като издялкано от камък.
Отговорът породи още повече въпроси в мен, но реших да си замълча. Не исках да измъчвам повече Дийн. Не исках да го виждам такъв. Отвън се държеше, но знаех, че изпитва огромна болка. Исках да го защитя от всякакви мъки и страдания и нямаше да позволя аз да съм причната да се чувства зле. Щях да намеря начин да разбера всичко от другаде, а сега щях да най-накрая да си затворя устата. Все пак Сам беше добре, но просто беше избрал друг път. Беше ми болно, че не иска да сме семейство отново, но не можех да го накарам на сила.
- Какво ще кажеш да забравим за всичко това за малко. Искам да ми разкажеш как мина детств.. - щях да го разпитам за ранните години, за Джон, но се сетих за манерката и ножа.. Той беше ловец. Нещото, от което избягах преди толкова години. Нещото, от което се опитах да ги предпазя.

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

След цялото това твърдоглавие от нейна страна, направо се изненада, когато реши да загърбят темата. Въпреки всичко познаваше този поглед и знаейки на какво бе готова заради децата си, едва ли щеше да се откаже. Но днешния ден щеше да бъде хубав – сякаш тя никога не си бе тръгвала и винаги са били само двамата. Макар отново да бе егоистично от негова страна, Дийн се зарадва, че тя щеше да бъде само негова, поне следващите няколко часа. Не искаше никой да отнема вниманието, което той заслужаваше, което така и не му се бе видяло достатъчно. Никое дете не заслужава да израсне без майка.
- Добре – каза той доста по-спокоен, като отново запали колата и потегли към близкия мотел – Разбира се, никога не си спирала да ми липсваш – призна с лека тъга в гласа, но все пак се усмихна, мислейки какво би било детството, ако тя беше до него.
Реши да й спести подробностите за това какъв баща беше Джон, тъй като и не знаеше как да й го обясни. Винаги беше благодарен и предан, но и често си беше мисли, че той бе много по-добър съпруг, отколкото баща. Дори и след смъртта й остана верен, готов на всичко, за да отмъсти за нея, но това успя да разруши връзката с децата му и по-точно със Сам. За жалост нашето момче не пожела да си отвори очите, но никога не забрави, че можеше да бъде и без баща. Не беше типичния родител, но все пак беше такъв и понякога беше до него, точно когато имаше нужда.

Държанието му ме накара неволно да се засмея. Припомняше ми времената преди всичко това да се случи. Никога няма да забравя как се грижеше за мен и Джон без значение, че сме му родители. Още от малък обичаше да закриля хората и да им помага. Дори когато с Джон се карахме, Дийн беше този, който ни успокоява и примирява. И накаря пак той трябваше да страда и да понесе всичко без да се оплаква.
- Вие бяхте единствената ми сила, която ме поддържаше да не се превърна в чудовище. - погалих нещо страната му все едно с този жест се опитвах да прогоня всичката тъга и злини, който му се бяха струпали през годините.
Вече се отказах от въпросите за това как и защо съм на Земята. Вече бях сигурна, че не сънувам.. или поне аз така си мислех. И двамата бяхме потънали в мисли и не бяхме осъзнали кога пристигнахме. Излезнахме от колата и отидохме до стаята. Типична мотелска, порутена стая. Ако наистина бях жива щях веднага да се опитам да ремонтирам старата къща, колкото и да ме беше страх от нея. Нямаше да позволя детето ми да живее в такава кочина. Точно от това исках да го предпазя, а накрая отново ми се провалиха плановете. Всичко, което исках е да имам щастливо семейство, а какво се оказа накрая - родители в Ада, деца ловци.. Въздишка на разочарование напусна устните ми. Разочарование към мен самата. Погледнах Дийн и отново зачоплих гадна тема, но все пак ми беше прекалено любопитно.
- От кога си ловец?

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Дийн реши да не коментира времето й прекарано в Ада, тъй като не можеше да я погледне и да й каже, че въпреки опората, която той имаше, бе успял да се превърне в чудовище … макар и не физически. А и в чистилището въобще не се церемонеше – съвсем безсъвестно разсичаше всичко насреща си. Очевидно и той бе загърбвал човечността си не веднъж, за разлика от Сам, на който просто му беше отнета. Но това предпочете да й го спести, тъй като едва ли можеше да понесе неодобрителния й поглед. Да, беше му майка и най-вероятно щеше да го разбере, но не можеше да разчита само на това.
- Отдавна – отговори най-накрая на въпроса й, като му трябваше малко време, за да осъзнае, какво точно го беше попитала.
Едва ли щеше да й хареса и факта, че баща им направо се побърка след смъртта й и не беше минала година, когато научи достатъчно, за да превърне цялото им семейство в ловци. Разбира се, Сам живееше в илюзия първите няколко години, колкото да порасне достатъчно, за да разбере всичко това, но никой не се сети за Дийн … и той беше дете. И все пак беше благодарен, защото предпочиташе това, отколкото да живее в заблуда цял живот.
- В банята има кърпи – намекна й той, понеже не му беше удобно да й нарежда, най-вече да й казва да се къпе, но една баня щеше да я направи малко по … нормална на вид.

Отодавна. Дума, която ме изкарваше извън нерви всеки път когато я чуех. Имаше прекалено много премълчани истини. Явно трябваше да си наложа единственото нещо, което никога съм нямала - търпение. Туко - що магически изкочих от Ада и едва ли точно сега му е времето да ми каже всичко. Винаги имаше и план Б, който включваше да издиря някой, който е запознат с историята и да изкопча всеки възможен детайл около всички теми, който ме интересуваха, а те не бяха никак малко. Все пак толкова години не бяха лесни за наваксване. Дори не знаех колко са. Свих рамене безпомощно и просто се примирих със ситуацията. Беше ясно, че нямаше да получа повече информация Дийн и щеше да се наложи да си нямеря някого, който ще ми я предостави колкото и жестока да е.
- О, да, банята. Едвали изглеждам очарователно. - засмях се и свалих якето му. Не исках да го нацапам или нещо подобно и без това сигурно бях в прекалено ужасяващо състояние и най-вероятно приличах на някой призрак за какъвто и се приемах в момента. С бързи крачки се запътих към банята, вече нямах търпение да усетя водата по кожата си. Чувствам се странно като се замисля колко време не съм се къпала. Изречено на глас сигурно щеше да звучи трагично. Още щом затворих вратата побързах да махна гадната нощница от тялото си и се пъхнах под душа. Водата се стичаше по мен и сякаш отмиваше треговогите и ги взимаше със себе си надалеч. Въпреки че това успокоително чувство не продължи много дълго. Все повече въпроси и мисли се нижеха един по един в главата ми. Трябваше да се концентрирам и да подредя мислите си преди да полудея. Всичко беше толкова лесно преди когато бяхме семейство. Безгрижен детски смях огласяваше цялата къща, а най-големите ни грижи бяха за това Дийн да не падне и да се удари или Сам да не се задави. Когато приех сделката дори не подозирах какво ще ни коства това. На всички нас. Отново се бях отнесла в мисли и студената вода ми напомни, че е време да излизам. Кой знае колко се бях забавила. Взех кърпата и я увих около мен. Реших, че най - накрая е време да се погледна на какво съм заприличала след като така старателно последните часове отбягвах огледалата. Образът в огледалото ме уплаши до такава степен, че едвамсе сдържах да не закрещя с пълно гърло. Това беше за капак на всичко. Някой си правеше шега с мен. Просто стоях там, безмълвна и неподвижна пред огледалото взирайки се в по-младото ми аз, което за мен беше изцяло непознат човек.

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Видя, че се засмя, но все пак се надяваше, че не го е направила, за да прикрие истинските си емоции. Дийн въобще не целеше да я обиди, макар че едва ли имаше лесен начин да кажеш на една жена, че е време да се изкъпе. Но нямаше смисъл да седи там и да мисли какво е трябвало да каже, след като вече беше минало. Вместо това излезе отново, като се качи в колата и след няколко минути вече беше в центъра. Спря се на възможно най-големия магазин, тъй като нямаше желание да обикаля цял ден, а и още отвън забеляза колко симпатични бяха момичетата от персонала.
Нямаше как да каже, че иска да пазарува за майка си, тъй като най-вероятно щяха да му донесат някакви бабешки дрехи, но не го и разбраха, когато реши че е по-удачно да каже, че нещата са за сестра му. Показваха му все разголени дрехи, които хич не му се нравеха, а след всяка единствения му коментар беше „По-затворена!”. Тези жени нормални ли бяха ... нали някой щеше да я загледа така, както той сега гледаше тях и щеше да му се наложи да го пребие, без всъщност да е виновен, че майка му е толкова секси. Най-накрая се спря на две нежни рокли без деколте, като се надяваше да й харесат. Помнеше, че когато се върна назад във времето, тя предпочиташе джинсите, които бяха на мода, но едва ли щеше да се справи с размера. Продължи да пазарува, като й взе чифт обувки, колкото да могат да излязат навън и да си купи някои, които са й по мярка. И бельото не забрави, но реши, че сутиена сама ще си го купи, тъй като хич не му бе удобно да я пита кой размер носи.
Най-накрая се върна в мотела, очевидно точно навреме, тъй като още с влизането си чу как водата спря. Изчака малко, но когато никой не се показа, почука на вратата и съвсем леко я открехна, колкото да й подаде хартиените торби. Разбира се, нито за момент не се изкуши да погледне, а просто изчака да усети как ги взима и да затвори вратата, оставяйки я да се оправи.

И в прекрасните торбички има ...:

Почукването на вратата ми помогна да се отърва от вцепенението. Тялото ми беше като парализирано, но успях да се протегна и да взема торбата, беше все едно някой друг ги взе, а аз все още не можех да разбера как по дяволите изглеждам по този начин. Нямаше как това да е възможно. Отърсих се от шока и се облякох набързо, все пак нямаше да седя цял ден в банята. Избрях розовата рокля, въпреки че и двете ми харесваха. Сигурно десет минути се борех с ципа, както винаги едвам го закопчах. Трябваше да го питам дали наистина съм жива и за колко врем, защото имах една идея, която исках да осъществя. Завърших толета с обувките, които като по чудо ми паснаха идеално. Взех останалите торби и излезнах от банята.
- Дийн знам, че не искаш да ми отговаряш на нищо, но поне трябва да нам за колко време съм жива и защо съм тук? - казах всичко това на един дъх и го погледнах като внимателно следях реакциите му. Не зададох въпроса уместно нито пък му беше времето, но както и да го завах все не получавах отговор. Дано този път успеех да изкопча поне малко от него. Това беше последният въпрос, който щях да му задам. Имах си моите начини да получавам това, което искам и все щях да си намеря някого. - Обещавам, че няма да задавам повече въпроси. - погледнах го умолително и невинна усмивка заигра на устните ми.

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Въпреки, че беше решил да й даде малко време, Дийн започна да крачи нервно в кръг, чудейки се кога точно щеше да излезе от тази баня. Не искаше да я безпокои, но след като притеснението за нея отмина, той започна да чувства доста силен глад. Така му се хапваше едно бургерче, че само при мисълта и лигите му се събираха под езика, наподобявайки вкуса на прекрасното месце между доматчето и марулката … леле направо свят му се зави от толкова кеф. Но всички тези мисли се изпариха, когато Мери излезе от банята. Не знаеше какво да каже, затова просто се усмихна, докато не се появи и поредния въпрос.
- Мамо … - каза някак тъжно той, като се приближи – Бих ти отговорил на всичко, стига само да имах отговорите – и така си беше – Не знам как и защо си тук – лека лъжа, но реално погледнато наистина не знаеше защо Сам направи това за тях, след като твърдеше, че не се интересува от жалкото им съществуване – Но мога да ти обещая, че ще направя всичко възможно, за да може този ти престой на земята да е няколко пъти по-голям от предния.
Наистина щеше да се грижи за нея до последния й ден и беше готов да даде живота си, за да може тя най-накрая да доживее старините си. Никой не заслужаваше подобна съдба, най-вече някой като нея, затова той отново я прегърна и нежно я целуна по челото. Щеше да отговори на всичките й въпроси, стига само да не бяха свързани със Сам. Не само, че не му се говореше за това. Толкова се страхуваше, че тя щеше да тръгне след него, а брат му много ясно бе заявил, че ако някой отново се опита да го „поправя”, тя ще се върне там, където беше прекарала последните няколко години.

Бих ти отговорил на всичко, стига само да имах отговорите. Този отговор въобще не ме удовлетвори и вече се чудех дали да си споделям идеята, защото знаех, че с моя късмет едвали ще преживея повече от няколко месеца на Земята, но си струваше да опитам заради Дийн. Той вече беше моето порастнало 4 годишно момченце, но това не ми пречеше да го обичам повече от всякога. Сега той беше единственото ми останало семейство, за което можех да се боря и щях да го направя със зъби и нокти. Жестът му беше неен и изпълнен с любов. Тази прегръдка беше отговорът на всички въпроси. Затегнах ръце около него, сакаш с това му обещавах, че няма да го изоставя за втори път.
- Винаги се грижиш за другите, но дали някой се погрижи за теб през всичките тези години?
Нежно разроших косата му и топла усмивка се появи на устните ми. Този път на пук на всички гадини щях да остана и да се погрижа за децата си, дори и да не го искат, както Сам. И него щях да намеря рано или късно. Реших все пак да споделя идеята си с Дийн. Нямаше как да я осъществя без негова помощ.
- Трябва да оправим къщата. Няма повече да живееш по мотели. Този живот не е за теб. Единствената ми мечта беше да избягам от съдбата си като ловец и да живеете нормален живот. Може и да е малко късно, но все пак всичко може да се поправи. А сега предлагам, че е време за вечеря. - облякох якето, което ми беше взел Дийн. То ми напомняше на дрехите, който бях свикнала да нося преди, когато бях млада. Все една ме беше виждал. Засмях се на мисълта и излезнах навън, чакайки малкото ми момченце.

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

В първия момент дори не можа да отреагира, за да й отговори. Когато осъзна какво точно му казваше, тя вече беше излезнала, като сякаш сложи край на разговора, без въобще да се заинтересува от мнението му. Дийн не желаеше да се върне в онази къща, не можеше да живее там след всичко случило се, затова му беше странно как сама тя го искаше. Та там тя умря … не я ли притесняваше това? Само като се сетеше и изтръпваше от ужас, та не можеше да разбере как при нея не беше така. Ако не го беше разпознала, щеше да си помисли, че заедно с вида са й отнели и няколко години от спомените.
- Какво? – попита объркано, но съвсем излишно, тъй като вече беше сам, затова бързо я последва – Мамо, това нямам как да стане – бяха още първите му думи, вместо да я попита къде и какво й се яде – Никога няма да спра … не и след нещата, които съм видял – а и беше прав, когато я срещна тя още не беше чувала за сделките с демони, кой знае какво още й беше неясно – Това съм аз и не мога да се променя. Има хора, които се нуждаят от някой като мен. Никога няма да спя спокойно, знаейки че навън бродят същества и убиват хора, а аз си седя пред телевизора и си живея нормално.
Реши да не говори за къщата, поне не още сега, тъй като можеше да я засегне. Все пак това му се видя много по-важно, а ако толкова държеше да се задомят някъде, можеше и да го направи, стига само да не го караше да се отказва от „работата” си. Той не беше от хората, които можеха да живеят нормален живот и докато беше в състояние да помага на другите, щеше да го прави.

- Точно след всичко, което си видял заслужаваш почивка и заслужаваш да си щастлив. Не можеш да спасиш всички.
Дийн имаше право за къщата, но не и за работата. Явно аз бях причината те да станат ловци. Моите грешки сега бяха причина за начина им на живот. Всичко, което им се е случило е било по моя вина, а толкова упорито се опитвах да избягам от всичко това. Упорито се опитвах да загърбя миналото си и да им осигуря щастлив живот. Явно беше вярно, че не можеш да избягаш от миналото си, но защо те трябваше да плащат за това?
- Всичко това е по моя вина. - въздъхнах и безпомощно отпуснах равене - Дори и да не ти се вярва, знам какво представлява този живот. Цялото това скитничество и омраза. Да, спасяваш човешки животи, но на цената на твоя. Твоят живот е унищожен, а можехте да бъдете щастливи, всички без дори да подозирате, че това съществува, ако не се бяха случили.. някои неща.
Все още я болеше да си спомня за преди, за тази нощ. Нощта, в която всичко приключи. Още тогава трябваше да знае, че всичко за нея е приключило точно там на онци изоставен път. Родителите и бяха мъртви, Джон също. Заради егоизма и в този момент сега страдат децата и. И знаех, че Дийн нямаше да се откаже, защото самата аз не бих се отказала, ако не бяха изтребили цялото ме семейсто. Трябваше да запазя последното парченце, което ми бе останало тогава - Джон. Понякога отмъщението не беше решение, но тогава май точно това беше решението на проблема.

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Знаеше много ясно за какво говори, макар че не беше напълно сигурен, дали тя го помнеше. Не, Майкъл се беше погрижил за всичко и съвсем ясно им каза, че ще изтрие спомените им, за да може всичко да продължи така, както е трябвало да се случи. Но това нямаше чак толкова голямо значение. Важното беше, че той помнеше и я разбираше, като много добре знаеше каква вина изпитва, макар да не трябваше. И той беше на нейното място, когато Сам умря. Направи абсолютно същото, макар неговата присъда да не бе толкова тежка, но за сметка на това, вместо да превърне семейството си в ловци, за донесе Апокалипсиса. Да, тя определено не трябваше да чувства вина за нещо толкова дребно.
- Не си права – каза той, без да се притеснява, че се опълчва срещу думата й, което при баща му беше просто невъзможно – Може и да не съм имал нормален живот, но съм виждал толкова деца и мъже на моето място, които не могат да се защитят. Колко време мислиш че щях да издържа, ако не се бях превърнал в ловец? Нямаше ли да се питаш защо никой не е дошъл да защити мен?
Беше сигурен, че ако нещо му се случеше, щеше да си задава тези въпроси. Той си ги бе задавал не веднъж, когато не бе успявал да спаси нечий живот – Защо не отиде по-рано? Защо не направи още нещо, за да помогне на жертвата? Понякога дори се питаше защо той не умря вместо този човек, който не го заслужава? Но когато видеше всички останали, които е успял да защити, ставаше съвсем различно. Всеки път щеше да се жертва за другите и никога нямаше да съжали, че е отдал живота си за подобна кауза.

При думите му въздъхнах тежко и отново безпомощно отпуснах рамене. Наистина беше прав, но защо точно той трябваше да е този, който да се жертва за другите. Ако онази нощ бях останала жива щях да ги закрилям до последно. Не знаех много, но бях сигурна, че знам достатъчно, за да предпазя семейството си. Да, Дийн беше прав, че бих се питала същото, но и не исках да води този живот. Преди да имах Джон и семейство копнеех да имам нормален живот. Моят не беше нито нормален, нито такъв на ловец. Баща ми не ми позволяваше да ловувам много, дори почти не ме пускаше на лов. Понякога се държеше ужасно, но явно това беше неговият начин да покаже, че го е грижа. Дори Джон не харесваше. Той не беше ловец, нито беше близо до ловец. Беше толкова мил и грижовен и всичко друго, което един ловец не е. Понякога когато Дийн започнеше да се грижи за всички ми напомняше много на баща си. Погалих нежно страната му и се усмихнах.
- Толкова време ти си се грижил за всички, а сега е време някой да се погрижи за теб.
Вината не спираше да изяжда от вътре. Сега можеше вече да има собствено семейство с деца и съпруга и какво ли още не, а не да обикаля страната и всеки ден да е изложен на опасност. Сега от една страна разбирам защо баща ми винаги беше толкова строг с мен и винаги ми налагаше волята си, въпреки че не винаги ставаше така както той си е наумил. Ако му се налагах само щях да го накарам да го иска повече. Явно щом веднъж един Уинчестър си е наумил да направи нещо, никой не може да го спре.