Middle of Nowhere [ Winchesters ]

First topic message reminder :

Отворих очи и около мен беше светло. Не усещах болка, нито чувах ужасяващи писъци. Огледах се наоколо и забелязах, че лежа по средата на запустяло поле. Изправих се бавно и се огледах наоколо. Нямаше нищо и никого. Все още не можех да асимилирам какво се случва. Дали беше възможно да сънуваш в Ада? За толкова години не ми се беше случвало, но явно след толкова дълъг престои започваш да халюцинираш. Имаше и друг вариант. Може би са измислили нов начин на мъчение - да те накарат да си мислиш, че си на Земята и след това да те закачат отново на така "удобните" куки.
Реших да се разходя наоколо и без това сигурно този мираж нямаше да продължи дълго. Имаше и минамална възможност да не съм вече в Ада, но това беше дори по - невъзможно и от това, което виждах. Реших да се опитам да намеря Сам и Дийн. Не знаех от къде да започна за това реших да отида до Лоуренс, Канзас. Може би щяха да са там, а ако не щях да измисля нещо.
След доста път стигнах до едно шосе. Единственото, за което се молех е по - бързо да мине някоя кола, защото не мислех, че ще издържа дълго. Бях много жадна и гладна, но нямаше от къде да взема дори вода. Стори ми се, че чаках цял век, а сигурно съм чакала 10 минути, но вече отодавна бях загубила представа за времето. Най - накрая в далечината се появи кола и за мое щастие, когато спря човекът се съгласи да ме закара и ми даде вода.
Не след дълго вече бях в Лорънс. Сега оставаше само да намеря къщата. Надявах се да не съм забравила къде е. За щастие спомените от съзнателният ми живот бяха прекалено скъпи за мен, именно те ми помагаха да оцелея и да издържа на всичките мъчения. Стигнах до къщата, но тя изглеждаше зловещо пуста. Сигурно са напуснали къщата веднага след като Азазел ни "посети". Бих дала всичко само и само да ги видя преди всичко това до изчезне и отново да се озова в дебрите на червеното царство, което щеше да изпепели щастието от този миг за секунди.
Проверих къщата и наистина беше пуста. Нямаше следи от момчетата. Реших да намина до гроба си, така и така бях тук. Гробът беше доста запазен. Дали Сам и Дийн често идваха тук? Дали им липсвах? Сам сигурно не ме помни.. Предполагам това е цената за това да имаш семейство и да си ловец. Ако не беше Азазел сега още щяхме да сме едно цяло и щастливо семейство. Това право ни бе отнето много отодавна, когато Азазел уби цялото ми семейство и не ми остави друг избор. Не можех да оставя Джон да умре. Обичах го прекалено много. Нямаше да мога да оцелея без него. Бях дочула, че Сам е кралят на Ада, но всичко в мен крещеше, че това е лъжа. След всичко, което трябваше да преживее семейството ни сега Сам се беше превърнал в един от нашите врагове, но ако наистина бях се завърнала от подземното царство щях да дам живота си отново, за да поправя това. Бях се замислила, когато чух тихи стъпки идващи зад мен...

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Въпреки че не отговори на думите му, по погледа й можеше да разбере, че беше съгласна с него. Победоносна усмивка се появи на лицето му, сякаш беше направил нещо толкова велико, но все пак побърза да я прикрие, преди Мери да го е видяла. Тя горката се измъчваше, а той толкова се радваше, че е бил прав за нещо. Държеше се като някое дете, но самото й присъствие я караше да се чувства отново на четири. Беше забравил колко е приятно да си малък и майка ти само да се чуди как да се погрижи за теб и да ти угоди. Баща му въобще не беше така и това засилваше болката от липсата й.
- Когато се установим някъде – започна той, като й даде да разбере, че беше склонен да направи някои компромиси, заради нея – Ще си купим голяма печка и ще ми готвиш всяка вечер – каза развълнуван като малко дете – Определено имам нужда от подобна грижа.
Знаеше, че най-накрая щяха да се разберат, защото се обичаха достатъчно, за да се съобразят с другия, но и държаха на своето, за д запазят нещо и за себе си. Но можеха да се карат и по пътя, тъй като Дийн след малко щеше да припадне от глад. Дори не осъзнаваше, че не бе ял толкова време, когато все още беше под напрежение и я чакаше да се „върне”, но сега дори корема му започна да издава странни звуци. Нямаха време за губене, трябваше да се погрижат за него, така както тя самата се изрази, затова той нежно положи ръка на кръста й и предложи да посетят близкото заведение за бързо хранене, което бе на не повече от три пресечки. Някак не бе голям фен на ресторантите, а и нямаше вид на мъж, който посещаваше такива.

- Ако успея да се сетя как се готви. - засмя се тя и се размечта за къщата и цялото семейство. Въпреки че и беше криво, че Сам си беше тръгнал, където и да беше, а Дийн щеше да го няма през повече от половината време. Така щеше да си е самичка по цели седмици. Намръщи се при мисълта, че не може да събере семейството си отново, но настойчивата ръка на Дийн я върна на Земята. Тази вечер постоянно беше замислена и винаги се отнасяше в мисли. Трябваше да се отърве от тях и да се наслади на изгубеното време с малкото си момченце. Чувстваше се все едно той отново беше на четири и тя го водеше за сладолед, въпреки че от време на време той се държеше много по - зряло от нея, но тя винаги си е била лекомислена и отнесена.
Май не само той умираше от глад, защото и моят корем започна да протестира със странни звуци. Дано не трябваше да наваксвам с храната за 26 години, защото иначе щях да пропилея на вятъра факта, че се върнах от Ада изглеждаща по този начин. Седях и чаках Дийн да поръча и за двамата, защото и аз самата не знаех какво ми се яде. В заведението за бързо хранене имаше доста хора, което малко ме притесни, но се опитвах да прикрия факта, че смятам всеки втори човек за демон, който се опитва да ме убие.
- Разкажи ми нещо за детството ви, за баща ти. - казах аз с усмивка, опитвайки се да се разсея от натрапчивите мисли.

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Шегуваше се, но започваше да подава, а той знаеше още хитринки,с които да я убеди в правотата си. За пръв път щеше да стане на неговото и той просто не можеше да се спре. Изпитваше едно странно неописуемо чувство на задоволство, което до сега му бе непознато, тъй като Сам беше най-важен в тяхното семейство. Но него вече го нямаше и въпреки, че майка му изглеждаше по-млада и от Дийн, той си оставаше най-малкия, а най-малките винаги бяха глезени и добре отгледани. Беше права за едно – никога не беше късно нещата да се променят и макар че нямаше да стане точно така, както на нея й се искаше, той беше много доволен от тази промяна.
- Хмм – каза той объркано, като нямаше много детски спомени, които да включваха Джон, а се притесняваше, че ако заговореше за Сам, щеше да я разчувства отново – Татко се промени, след като ти си … отиде – започна колебливо той, но нямаше намерение да я лъже – Стана някак по-студен, беше обсебен от случилото се. Но това не го направи по-лош баща! Научи ме да се защитавам и ако трябва да съм честен, мисля че така премина по-голямата част от моето детство.
Точно в този момент дойдоха бургерите, които Дийн беше поръчал. Имаха огромна порция картофки към всеки от тях, а тъй като не знаеше дали Сам не се беше метнал на майка си, реши да й поръча една от любимите му зелени салати със сос. И все пак не мислеше, че тя щеше да се справи с нея, затова реши да й помогне. Едва ли някога бе виждала салата в чаша …
- Това е любимата салата на Сам – изтърва се той, като помръкна за минута, но после я придърпа към себе си и свали капака – Това е соса – вдигна малкото пакетче, което отвори и изсипа вътре – И като го сложиш, затваряш и разтръскваш – а след като й демонстрира, го поднесе към нея – Аз лично мисля, че има вкус на повърнато, но на тебе може и да ти допадне – и разбира се не забрави широката си усмивка.

- Джон? Джон и ловец в едно изречение? - първоначално това звучеше смешно и нереално, но осъзнах, че всъщост е истина. - Значи той ви е обучил да станете.. ловци?
Джон винаги е бил толкова различен от ловец. Той от всички хора беше най - далеч от тази "професия".
- Прекалено строго ли се държа с вас? - не ми хареса факта, че аз бях причината Джон да се промени до такава степен и за това отново да си платят момчетата. Изглежда, че съм нанесла много по - големи вреди отколкото си мислех. Винаги всяко мое действие довеждаше до страданието на някого. Никога не правех правилното нещо, колкото и години да ми дадяха едвали и щях да се науча. Храната дойде и разговорът избледня на фона на бургерите. Чак сега осъзнавх колко гладна бях. Дийн започна да обяснява нещо за салати и така нататук, но аз го прекъснах:
- Едвали го е наследил от мен. Аз не си падам особено по здравословните храни.
И наистина не лъжех. Никога не съм ги предпочитала, а и не обичах особено салати. Не знам как Сам преживяваше на.. тези остатъци от ядене. Отхапах една голяма хапка от бургера и въпросите отново започнаха. Сигурно на Дийн вече му беше писнало от мен и му се искаше да не съм се връщала с моите постоянни въпроси.
- Кога беше първият ти лов?

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Странно … баща им също не обичаше да яде салата, но като цяло Сам си беше особняка в семейството. Ако не беше всичко с тия ангели и глупости, които говореха за двама братя и тн, щеше да си помисли, че е осиновен. И все пак се почувства някак добре, че майка му предпочиташе неговата храна. Така винаги щеше да му прави нещо, на което щеше да се наслаждава, а не от сега да се опита да го превъзпитава и да го кара да се хвани здравословно. Дори и да не си падаше по салатите, със сигурно щеше да опита, да го кара да ги яде, докато още беше малък, ако имаше тази възможност.
- Ммм не съм сигурен – призна си той, като остави за момент яденето и се замисли – Мисля, че бях на седем или осем.
Видя, че този отговор никак не я удовлетвори, затова реши да поукраси нещата, като всъщност й разказа за лова. Може би от това нямаше да й стане по-леко но Дийн искрено се смееше, когато се сетеше за това. Беше в някакъв шок, но сега като се сетеше колко прости грешки е правил и как сам се е плашил от собствената си сянка му ставаше някак забавно. Да, това не беше типичния детски спомен, но все пак имаше нещо, което да го радва и да му напомня за миналото. Но доста по-интересно е, когато не на теб се смеят, затова не можеше да забрави и първия лов Сам, но както вече беше решил, гледаше да не говори много за него.

Остана странно задоволен, че не харесвам салати, а предпочитам да се тъпча с "боклуци", както ги наричаха повечето хора. Нямаше нищо лошо в това, че не са от био продукти и така нататък, важното беше, че са вкусни. Храната беше, за да и се наслаждаваш, а не да се панираш кое какво ще ти направи.
Отначало доста се ядосах когато чух възрастта на която е бил когато е отишъл на лов за първи път. Не само бяха ловци, ами това са правили цял живот. И в Ада щях да се върна само, за да се скарам с Джон. Понякога или по - точно през повечето време не мислеше трезво. Трябваше да си намери нова жена или нещо такова и да ги отгледа нормално. Въпреки това не го съдех, защото когато видиш жена ти да гори на тавана едвали ще си особено спокоен за безопасността на децата си, но можеше да не ги забърква в това. Особено толкова малки. Децата на тази възраст си играеха с пластмасови пистолети пълни с вода, а не истински пълни със сребърни куршуми.
Въпреки яда, който се опитвах да преборя, искрено се посмях на Дийн. Тогаво сигурно и на него му е било забавно и се е чувствал като герой, въпреки че не това беше типичния детски спомен.
- Сам сигурно е бил още по - непохватен. - засмях се аз. Не че не вярвах в Сам, че не може да се справи, а просто по разказите на Дийн разбирах, че Сам не е искал този живот за себе си. Беше направил добре като си е тръгнал от това. Дано поне беше щастлив.

Брой мнения : 97 Join date : 10.03.2014

Това, че успя да я разсмее, го успокои наистина много. Изглеждаше толкова добре, толкова … нормално, когато се усмихваше и радваше. Знаеше, че щеше да е изключително трудно, но искаше все така да я вижда и щеше да направи всичко по силите си, за да предизвиква поне по една усмивка на ден. Затова и продължи да й споделя други забавни моменти от детството си, спомена й за едно от момичетата, които толкова много харесваше, но бе единствената, от което се притесняваше. За жалост преди да успее да събере смелост да я заговори, вече се местеха, затова и сега не пропускаше подобна възможност, но разбира се за това предпочете да си замълчи, преди да го е помислила за някой кретен.
- Хареса ли ти? – попита той с препълнена уста, като ядеше последните хапки от бургера си.
Беше толкова изгладнял, а може би и маниерите му имаха нещо общо с това, че отхапваше още преди да е преглътнал и не спираше да говори. От тази гледна точка наистина не беше никак хубаво да те е отгледал баща ти. Но никой не можеше да вини Джон, че в онези времена не мислеше за това как да възпита децата си относно това как да се хранят. Щом си гладен, ядеш както ти е кеф, най-вече ако не си ял и спал няколко дена, защото си ловувал. За хора като него нямаше време не само да си сготвят, ами и да седнат нормално на масата и да използват прибори.

Щом видя, че не откачих тотално, Дийн продължи да ми разказва смешни случки по време на лов. Разбира се сигурно е имало много повече ужасяващи, но се опитвах да пренебрегна тази моя мисъл.
- Харесаха ми и храната и историите. - засмях се от сърце и отхапах поредната хапка. Отново цялата се бях оцапала. Дори когато порастнах майка ми продължаваше да ми казва, че се храня като бебе. Взех една салфетка и си избърсах устата и след това ръцете. Оставаше ми още малко, но не можех да погълна повече храна, въпреки че не бях яла от цяла вечност.
- Ако все още си гладен можеш да изядеш и моето. - побутнах леко чинията си в негова посока и лениво се облегнах на стола. - Значи след това момиче не е имало никоя друга, която да успее да задържи интереса ти?
Беше ми любопитно дали някога се е замислял да създаде дом и да си има семейство. Все още имаше време някоя да му завърти главата и да успее да го задържи на едно място. Дано това станеше скоро. Всеки ловец знаеше, че е изключително трудно да създадеш семейство, но пък много хора бяха доказали, че е не е невъзможно.
Дийн я караше да се чувства все едно никога неса се отделяли. Всичко беше толкова естествено, все едно беше отодавна забравена традиция.